“Аз помня, аз се гордея” е новата инициатива на Руския клуб

 Пролетната вечер е сива и дъждовна, но в заведението под Театъра е топло и уютно. Имам уговорка за интервю с Марина Владимирова – председател на “Руски клуб и приятели” в Стара Загора. Но на масата е почти целият управителен съвет на клуба. И вместо планираното интервю започваме разговор.

Руският клуб в града на липите наброява 80 свои членове и е средище на руси, избрали България за своя втора родина. Членовете му приемат проблемите на страната ни като свои, но не забравят, от къде са дошли. Дори чаят на масата, въпреки че не е класически – със запарка и вряла вода от самовара, говори за родното огнище.

Повод за разговора ни е 9 май. За русите този ден е особен. Те отдавна вече са забравили комунистическите празници – 1 май, 7 ноември, но Деня на победата тачат и отбелязват. Защото въпреки смяната на поколенията, моите събеседници с малки изключения познават войната от разказите на своите родители, у всеки от тях има нещо като родова памет, нещо, което незримо присъства в тяхното съзнание, в тяхното мислене.

Няма руско семейство, което по един или друг начин да не е изпитало горестите на войната. Сред моите събеседнички има такива, които лично са я усетили. Това е Любов Димова, която разказва как в детството си като дете е намерила вкъщи малка иконка. И, когато я е показала на майка си, тя се е разплакала и казала, че потъмнелият лик на Божията майка е висял на шията на баща й, през всичкото време, когато е бил на фронта. Икона наред със “смъртния знак” – своего рода брошка, в която се намират личните данни на войника, та когато загине, да се знае кой е и кому да изпратят “похоронка”. И друго споделя Любов Димова – факта, че и досега настръхва, когато чуе бученето на самолет. Защото й напомня воя на “юнкерсите”, насочили своите бомби срещу беззащитните жени и деца.

Когато си спомняше за дните, прекарани на фронта, баща ми винаги се просълзяваше, допълва разговора Марина Владмирова. А той си е бил надписал години, за да го вземат сред другите защитници на Отечеството, допълва тя.

За членовете на “Руски клуб и приятели” в Стара Загора, 9 май е ден на помен, ден, в който с чашка водка и парче черен хляб се почитат загиналите. 9 май е Архангеловата задушница за руския народ.

Баща ми загина край Севастопол, насълзяват се очите на Любов Димова. И досега не зная къде е гробът му. Затова почитам 9 май, продължава тя. За да си спомня за него.

Доктор Марина Петрова е отдавна старозагорка. Когато се е появила на белия свят, баща й вече е бил загинал на фронта. И това не е само нейна съдба, това е съдбата на почти всяко руско семейство. На тези руси, които изнесоха на плещите си победата над хитлеристка Германия.

Спомням се филма на покойния Сергей Бондарчук “Те се сражаваха за родината”. Спомням си великолепното съзвездие от артисти, които се снимаха в него – Вячеслав Тихонов, Юрий Никулин, Нона Мордюкова, Василий Шукшин. Но големият ми спомен е кадър от филма, в който върху върха на щика на вървящия в атака войник, блести слънцето. И това не е само операторска хватка, въпреки че Андрей Головня – операторът на филма, стои в историята на руското кино. Руските войници донесоха на 9 май върху щиковете си слънцето на днешната Обединена Европа, това е смисълът на кадъра. И това е истината.

 В Стара Загора живее 83-годишната Ана Осиповна Аргирова. Започнала е войната като медицинска сестра, стигнала е до победата на Запад, а после войнишкият път я е изпратил в Далечния изток срещу Квантунската армия на японските самураи. Там е дочакала окончателната победа на съюзническите армии и края на Втората световна война – 2 септември 1945 година. На всеки 9 май Ана Осиповна получава от руския президет, досега Владимир Путин, благодарствено писмо чрез посолството на Русия в нашата страна. За това, че е дала част от себе си за победата.

Марина Владимирова току-що се е върнала от Виена и Будапеща. И разказва как всички паметници на руските войни в тези страни са внимателно обгрижвани от местните власти. Защото народите знаят кой с цената на живота си ги е освободил от игото на нацизма.

Днешният поглед върху историческата наука разкрива много неща, за които преди време дори и не сме се досещали. Обявената от Съветския съюз на 5 септември 1944 година война на България, също не бива да се разглежда еднозначно, кокто правят редица пишман-историци. Бъдещето ще покаже истината, а дали ние ще я доживеем, няма особено значение. Но фактът, че 9 май е избран за Ден на Обединена Европа говори достатъчно. И именно този факт е най-големият паметник на руския войник.

От чантата си Марина Владимирова изважда малка цветна лентичка и ми я показва. В главата ми нахлува някакъв спомен и се досещам, че това е лентата, на която се носи Георгиевският кръст. Кръстът за храброст, за който руските солдати имат поговорката “Или гърдите в кръстове, или главата в храстите”. На лентата е написано “Я помню, я горжусь!”. Аз помня 9 май и се гордея с него, е смисълът на инициативата. Тази лентичка ще стои на гърдите на членовете на “Руски клуб и приятели” в “Шест часа вечерта след войната”, в часа, в който в Деня на победата те ще се съберат пред паметника на руските войни в Стара Загора, за да почетат тяхната памет. И да помълчат за минута.

А аз, журналистът, си спомням едно руско стихотворение, по-късно станало песен. Негови автори са военните кореспонденти Борис Лапин и Захар Хацревин – журналистическа двойка, останала единна и в смъртта си през август 1941 година край Киев:

“Погиб репортер в многодневном бою

Тихомир ЕТЪРСКИ